Животните

Всяко живо същество иска да го обичаш. Дори малката хлебарчица, когато я обгърнеш с любов и когато я допуснеш до себе си, ще се покачи върху ръката ти и ще погали с крехките си крачета плътта ти. Може преди това да се поспре и да попита за позволение, но тя ще те наобикаля и ако я оставиш на свобода, ще се разхожда приятелски върху теб без страх. По същия начин малките мушици ще се допират до теб и ще те обгръщат с нежни докосвания ту по ръката ти, ту по лицето ти. Нужно е само да се оставиш на тяхната любов. Мухата, която е влязла в стаята, е дошла само за теб, бъди сигурен. Дошла е да ти се порадва, да се понавърти наоколо, да изтанцува няколко танца, да покаже красивата си премяна. Ако се оставиш на нейната любов, тя ще дойде все по-близо до теб и ще се радва на допира си до теб. Дори комарът може сам да кацне върху ръката ти и ако ти доброволно му дадеш вечеря, той ще бъде щастлив. Животните чувстват и познават нашата душа, защото Световната душа е наша обща майка.

Философия на ловуването на мухи

   От няколко години се опитвам да открия едно нещо с помощта на ума си – каква е траекторията на излитане на мухата. Да видим какво става! Стои си мухата нейде кацнала и към нея се приближава мухоловецът с кутия за лов – в едната ръка държи капакът, а в другата самата кутия и приближава към мухата с цел да я грабне и да я затвори в кутията. Насочваме оръжията си и замахваме сграбчващо към мухата, буквално на милиметри от нея... и мухата е излетяла, а кутията стои празна. Защо? Как? Отговор няма...
   Искам да разбера в каква посока и в какъв ред на движения излита мухата. Дали е спираловидно нагоре, дали е по посока на предната част на мухата или на задната, дали е диагонално или е кръгообразно? Възможности има и тя всеки път сякаш различно излита, обаче аз все си мисля, че трябва да има някаква закономерност, и че не може току така, съвсем по случаен избор, да си излита накъдето й скимне – трябва да има някакъв свой си начин, който да следва в определени ситуации и който да нагажда към такива.
   Има три вида повърхности, на които можем да срещнем мухата: водоравна, отвесна и диагонална. По същия начин има и три варианта да я хванем – като държим кутията водоравно, отвесно или диагонално спрямо мухата. Аз, като ловец, съм в по-неудобно положение, защото оръжието ми – кутията, е доста голямо и ъгълът, от който мога да го използвам е по-неопределен, докато мухата има по-голям избор от какъв ъгъл да излети. Тоест, тя не е задължена по никакъв начин да излети нито право нагоре, нито право надясно или наляво, нито право диагонално, а може да е с отклонение няколко градуса. Моята цел е да преценя следното: когато замахна с кутията към мухата, тя накъде ще полети, за да отклоня веднага кутията си и да я хвана. Ето това е въпросът, който няма засега от мен отговор. Нека предположим следното: мухата е кацнала на масата и е във водоравно (хоризонтално) положение. Аз идвам с кутията – откъде да замахна, за да я хвана? Най-глупавото е да замахна отвесно с кутията с цел да я захлупя – това никога няма да стане, защото тя веднага ще излети водоравно и ще мине под падащата кутия отгоре. Значи, в този първи случай можем да преценим, че тя ще дойства първо право-противоположно на моето действие – аз идвам отгоре, а тя бяга настрани. Ако се надявам на втори удар, т.е. да видя, че тя полита надясно примерно и се опитам да отместя падащата кутия, мисля че трудно ще го постигна, защото разстоянието е малко и кутията ми непременно ще тупне върху масата. Така че този варинат е най-неудачен. Сега да видим следващият – замахвам с кутията водоравно, т.е. паралелно на масата и на мухата. Целта ми е да уловя мухата не докато стои на масата, а докато тъкмо излита от там. Значи, трябва да насоча кутията си на такава височина, че хем да не е много високо, защото така мухата ще мине отдолу, хем и да не е много ниско и да "заоре" в масата, а мухата да мине отгоре. Не е лесно това и често пъти неуспехът е видим.
   Не е важна само посоката, от която стреляш, но и силата, с която го правиш. И на трето място след посоката и силата (т.е. бързината), идва самата муха – има мухи по-подвижни и мухи по-мудни. Първите са добри бойци, но вторите се предават лесно. Значи, ако приложа бърза маневра и стрелям изненадващо, и в пълна мобилизация на силите, мухата ще бъде уловена, обаче зависи и от бойното поле. Има и друг момент – знаем ли коя повърхност е по-лесна за излитане на мухата: водоравната, отвесната или диагоналната? От наша гледна точка е по-различно, отколкото от нейна, защото за нас има една гледна точка, която е винаги неизменна и това е, че нашата основа е земята, т.е. това, което е винаги под нас. Значи, може би тази гледна точка е вродена в нас. Да предположим, че мухата е кацнала на пердето ми, т.е. тя е в отвесно положение спрямо земята. И сега да предположим друго – че аз съм на мястото на тази муха и че аз съм кацнал на пердето. Според мен аз непременно ще изпитвам нуждата да се върна в нормалното си състояние на земята и няма да мога дълго време да удържа така. Може би действително силите в центъра на Земята са пряко свързани с човека и с пространството. Ако това е така за човека, дали е така обаче и за мухата? Отговорът на този въпрос ще ни помогне да си изясним дали има положение, в което на мухата й е по-трудно да излети. Ако отговорът е, че мухата е като нас и земята й е притегателна сила, въпреки че може да си лети колкото си иска във въздуха, то мисля, че можем от това да изведем положението, че на мухата ще й е по-трудно да излети, когато е тъкмо във водоравно положение, т.е. когато е, примерно, върху масата. Ако обаче отговорът е другият, то според мен на мухата ще й е лесно във всеки вариант да си излети най-лесно. Но защо смятам за първото положение, че ще й е по-трудно? Сега ще го поясня; съвсем не е просто за обяснение. Да предположим отново, че мухата е върху пердето ми. За нея е по-лесно да излети в която си посока иска, защото под краката й (а там е пердето) не е нейната истинска основа, която е земята (ако това е така наистина). Мухата стои на пердето, обаче това не е нейната истинска основа, не е земята, а е просто една повърхност за нея. Затова тя може да си излети ту нагоре, ту надолу, ту настрани, може пирует да направи, спирала и пр. Нейната основа ще е долу към земята, но тя не е задължена да се спуска винаги към нея. Тоест, самото положение на мухата във въздуха, макар и под крачетата й да има някаква повърхност (пердето), я улеснява, защото е във въздуха и не е близо до земята. Обаче какво става, когато тя е на земята и ако наистина земята е найната центростремителна сила, нейната основа, както е за нас хората? Тогава вече, мухата не е във въздуха, а тя е върху земната хоризонтала, тогава тя е все едно вкъщи, върху основата си и тогава на нея й е по-трудно да е изцяло свободна в избора си. Тя пак е свободна да си излети ту настрани, нагоре или диагонално, обаче тя губи едно нещо – и това е, че ние с нея в този случай имаме една основа и това е земята. Аз, като човек, съм облагодетелстван, че имам една и съща основа като мухата и това е земята, вечната хоризонтала за нас. И тогава за мен, за моето мислене и за моето чувстване, е много по-лесно да ловя тази муха и да размишлявам за нея. Тогава аз мога да създавам някакви общи трактовки за нас с нея и да градя някакви закономерности относно нейния избор за летеж. Обаче ако мухата няма никакъв пространствен закон като нас хората и не чувства земята като центростремителна сила, тогава за мен ще е по-трудно да търся закономерности, защото мухата няма да има тези закони, които имам аз като човек. А аз, да си призная, си мисля че мухата е като нас хората. А това е може би валидно и за всички същества на земята. Нищо че птиците летят във въздуха, те все пак стъпват на някаква повърхност и тази повърхност за техния живот е всякога хоризонтална, т.е. това е земята. Дори рибите, като уж плуващи във водата, т.е. сякаш в някакво безпространство, имат под себе си морското дъно, това е уникалното – дори и в най-дълбоките води има дъно и нищо не отива в безкрайността на пространството. Така че може би понеже всички същества са същества върху тази планета, те имат като нас вродено чувство за своя основа, която е тъкмо земната основа. Дори щъркелът, който си стои гнездото там високо, върху някое дърво, дори и той го строи хоризонтално. Дори врабчетата с двата си крака стъпват в гнездото си хоризонтално. Също и прилепът стои върху хоризонтална повърхност.
   Значи, фундаментът е хоризонталната повърхност на земята. И когато мухата се е качила върху пердето, за мен това е една трудна ситуация, защото аз не мога да мисля мухата в собствената си траектория, т.е. когато се опитам да се кача там, вместо мухата, и да си представя тя къде точно би излетяла от това положение, аз не мога да дам задоволителен отговор, защото той може да е всякакъв. Обаче, когато направя същото за мухата, която е върху масата, тогава сякаш мога повече да боравя със собственото си чувство за пространство, просто защото тя е в същата траектория на нормалност, в каквато съм и аз. Това е слаба помощ за мен, но е важна, може би.
   Значи, когато мухата е на пердето ми, аз съм смутен, защото наистина не знам накъде би излетяла тя и накъде да насоча кутията си. Мухата стои отвесно на мен, т.е. аз схващам себе си като отвесно стоящ, защото съм изправен човек и срещу мен е пердето, което е също отвесно, т.е. успоредно на мен и върху него стои мухата, която е също така отвесна на мен. Това е така, обаче всъщност не е така, както може да се досети човек от досегашните разяснения. Мухата, макар и за мен да е в отвесна, успоредна позиция спрямо мен, тя всъщност за себе си е в хоризонтална позиция, защото под нея, под крачетата й е повърхността на пердето и тя се схваща като водоравна повърхност. И ако река да погледна света през нейните очи, но с моя ум, бих видял един странно извърнат свят, един обърнат като в криво огледало свят, в който моят център (земята) не е под краката ми, както е в нормалният ми живот, а е някъде долу встрани, защото аз нали съм стъпил отвесно на пердето. Накратко, ако си отговоря какво е пространството за мухата, бих си отговорил и на други интересни въпроси за нейният избор на излитане.

(Следва продължение)

06.10.2009

Искреността

"Има време за всяко нещо."
Еклесиаст 3:1

На теб, страннико, за по-добро справяне с кармичните отношения, аз ти препоръчвам само следното: Прави всичко искрено! Търси дълбоко в сърцето си и в душата си, в мислите и в делата си, туй що извира от теб като най-искреното, което можеш да предложиш на света във всеки един момент от съществуваньето си. В доброто, в злото, в сполуките и тегобите, каквото и да става, където и да си, бъди все искрен, и дори и много да трябва да изтърпиш, то ще се награди тази ти искреност и непрестореност. Затова смело познавай себе си и търси в душата си туй, що е най-искрено в теб!

Истинската любов

Истинската любов е чистата любов на две души, устремени една към друга в Бога.

Истинската любов е поглед към небето на две души, свързани във вечна прегръдка.
В истинската любов всичко е чисто и нежно и красотата на постъпките ознаменува извисеността на душите.
Истинската любов, това е интимен разговор на две души.
Душите на обичащите се са винаги насочени към по-висшето и към най-чистото. Те живеят в една обща същност на Любовта и тяхната субстанция е сродна с ефирността на най-горните небеса.
Любовта разкрива най-светлите си красоти пред обичащите се и ги дарява с мир, кротост и търпение.
В истинската любов любещите виждат винаги Бога в другия и чрез него откриват Бога във всички хора.
Истинската любов е винаги любов на две души, никога на една.
Любещите се имат винаги една обща душа. Те свързват своите души в една душа.
Истинската любов се познава по това, че в нея няма съмнения, противоречия, колебания, неразбиране и страх.
Истинската любов е връзката на две души с единния извор на живота, от който излизат всички души.
Истинската любов е любовта на две сродни души.
В истинската любов аурата на душите възражда всичко, покрай което мине. Тя носи най-светлите помисли, най-нежните чувства и най-милите думи.
Истинската любов винаги е насочена към другите и облагородява всеки, когото срещне с благостта си.
Истинската любов изпълнява всички желания и копнежи и осъществяването й не е търсене, а вечно пребиваване в намереното.
Истинската любов е съзерцание на райските блага на любовта.
В истинската любов човекът става ангел.

Човеко, бъди свободен

Човеко, бъди свободен! Строши в земята черепа на смъртта и полети с душата си към безкрайните поля на Елевзинските градини. Освободи душата си от многовековните наслоения на човешките традиции и опознай нежната светлина на Духа, приютяваща в световната душа на света всяка отделна душица, възкръсваща от тъмните бездни на лъстивата Ахамот. 

Язоне, мой герой, води народите по пътя им към светлината и разкъсвай оковите на черната нощ. Чуй, Прометей с мощни викове зове към небесата, но в планините само ехото отглъхва и дрънчат веригите на вечната забрава! Нима не чуваш плясък на криле, нима не чуваш шепота на сенките в скалите, нима не се отронва от очите на Атлас засъхнала по бузите му мъничка, кристално-ледена сълза? 

Венеция

Венеция. Този многолюден и многостранен град събира по особен начин на едно място шума на тълпите, тишината на малките улички, плисъка на полюшващи се вълни, пърхащите криле на хиляди гълъби, захласа на туристите, блясъка на фотоапаратите, плаващите лодки и гондоли, танца на свирещата музика, претъпканите заведения, тихите катедрали в следобеден час, горещината на лятото, лъчите на Слънцето по нажежения мрамор, водите на мощните приливи и грандиозните красиви картини в просторните, мълчаливи галерии...

От векове насам в него пристигат най-различни хора от целия свят – такива дошли да търсят романтика и история, изследователи на изкуството, търговци и богаташи, поети, художници и музиканти, търсачи на ръкописи, древни мистици, философи, адепти и метафизици. Тук свири цигулката на Вивалди, Албинони и Монтеверди; Тициан и Тиеполо рисуват великите си платна; тук са конете на Лизип и вдъхновенията на Канова. Тук можем да срещнем тайнствените графове Калиостро и Сен-Жермен, чудодейния Парацелз, находчивия Казанова, задушевния Гьоте, разчувствения Байрон, въодушевените Лист и Вагнер, поетичния Чайковски и много други, привлечени от града и неговата многолика атмосфера, обединила материалното и мистичното.

Любимата ми църква във Венеция е Santa Maria della Pieta, в която влязох през един изключително горещ следобед, нямаше почти никой, беше тихо, кротко и спокойно; място изпълнено с хармония и духовност, предразполагащо към съзерцание и молитва. Първоначалната постройка на това място датира от XV век, а преди да се дострои сегашната църква тук имало женски манастир с име Ospedale della Pietà (Болница на милосърдието), който бил един от четирите домове за момичета сираци във Венеция. Той бил любимо място на Антонио Вивалди, който дълги години бил учител по цигулка на сирачетата и водел хор от 1000 момичета. Жан-Жак Русо в своите Изповеди се възхищава на тези хорове. Манастирът съдържа и няколко много ценни картини на Тиеполо. Прекрасно място за всеки изморен, скитащ аскет...

Снимки от интернет.

Проблемът ни

Проблемът ни е, че:

– четем копията, а не оригиналите;
– слушаме хората, а не боговете;
– виждаме тленното, а не духовното;
– живеем за смъртта, а не умираме за живота;
– слагаме точки, а не многоточия...